ЛЮБОВ


Над старото тържище ален 
бе залезът като домат 
и все тъй строен, все тъй млад 
стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавина 
очите, веждите му вече, 
но не дойде и тази вечер 
зеленооката жена,


която го веднъж повика 
с очи, със поглед, без слова 
и зарад тежкия товар 
му заплати една усмивка.


Да би дошла и тази нощ. . . 
да би му станала невеста. . . 
до гроба би я носил весел 
на гръб в широкия си кош.


И всеки гвоздей от обущата му 
би грял в нощта като звезда, 
когато долу през града 
към къщи с нея ще се спуща.


Сънуваше ли Сам в света, 
хамалинът стоеше влюбен. 
И мракът от лика му груб бе 
изтрил и сетната черта.


1927 г.